Притча за смисъла на Живота
Аз бях много щастлив от този факт и едва дочаках да свърши учебната година, за да отида и да прекарам лятната си ваканция при тях. Сигурно всяко дете има по-близки и специални отношения с някой от възрастните членове в своето семейство и за мен този човек бе любимата ми баба. Може да се каже, че основно тя се е занимавала най-много с мен, още от самото ми раждане и от нея съм научил най-важните за мен житейски уроци, които се опитвам да следвам и да прилагам на практика в живота си и до ден днешен.
Сега ще ви разкажа за един от важните или може би за най-важния урок, който научих от моята баба.
По онова време хората в селата живееха доста по-различно, задружно, повече духовно и по-малко наблягаха на материалното. Постоянно си помагаха, подкрепяха се и не личеше да има каквото и да е съревнование или духовна отчужденост между тях. Едно от нещата, които ме впечатли бе това, че всяка сутрин от всички къщи излизаха хора и почистваха пред техните домове, а улиците в цялото село винаги блестяха от чистота. Баба ми също метеше пътя пред нашата къща всеки ден, а често я виждах да замита улицата и по цялата й дължина.
– Бабо! Защо метеш и пред другите къщи? – не се стърпях и я попитах една сутрин.
– Как, защо? – погледна ме учудено тя. – Да помогна на съседките! Може на някоя от тях, днес да не й е добре, друга да е заета с по-важна и неотложна работа. Аз така и така съм излязла да мета, здрава съм, имам сили, ще замета и пред техните къщи, а пък утре някоя от тях ще почисти пред нас. Смисълът на живота е в служенето! Хубаво е всеки човек да служи на другите хора! Ние за това сме родени.
– Какво? За това ли, бабо, сме родени? – погледнах я учудено аз.
– Да, синко! Точно за това. – усмихна се тя.
– Не те разбирам! – продължих да я гледам още по-учуден. – Обясни ми! Защо е така?
– Сега ще ти обясня. – отговори ми тя и остави метлата и лопатата в двора, а после си изми ръцете на дворната чешма и влезе в къщата. – Измий се и ти и ела да ти разкажа. – провикна се баба ми през отворената врата. Измих си ръцете и аз, а когато влязох вътре я заварих седнала на масата с кутия шоколадови бонбони, пред нея.
– Любимите ми бонбони! – възкликнах аз и посегнах с ръка към кутията.
– Почакай! – хвана ми ръката тя. – Тази ръка е създадена да служи на останалите части от твоето тяло и на целия ти организъм! Сега с нея ще си вземеш бонбон и ще го сложиш в устата си. Ръката ти, ще усети ли вкусът на бонбона?
– Не! – отговорих и аз.
– Така е, насладата от бонбона ще я усети устата ти, но от неговата енергия ще се ползва целият ти организъм, включително и ръката, с която си го взел и сложил в устата. Да предположим, че тази твоя ръка в един момент реши, че трябва да служи само на себе си. Колко полезна ще бъде тя? Ако я засърби горната й част, ще може ли да се почеса сама?
– Не! – ококорих се замислено аз.
– Точно така! Не може. Ако служи само на себе си, тя ще бъде почти напълно безполезна, но за другата ти ръка и за всички останали части от твоето тяло, ръката ти е изключително полезна и много необходима, нали?
– Да! Така е бабо! – съгласих се аз.
– Така е и при хората. Ако един човек е решил, че трябва да служи само на себе си, той ще бъде точно толкова безполезен, колкото е и ръката, която се обслужва сама, но на другите хора, човекът може да служи добре и да им бъде много полезен. Сега, разбра ли, че всеки човек е роден да служи на другите хора и не само на хората, но и на животните, на птиците и на цялата природа?
– Разбрах! – извиках доволно, аз и я целунах в знак на благодарност за получения ценен урок.
После излапах набързо три бонбона, които бързо се стопиха и изчезнаха в моята уста, но мъдрите слова на любимата ми баба си останаха, все още са в моето съзнание и често си спомням за тях, когато поглеждам към някоя много „специална“ ръка или когато наблюдавам поведението на някой още по-специален човек.
Кои са най-специалните хора? Според мен са тези, които се охраняват от специалните служби и те управляват света. При тях винаги всичко е специално: законите, охраната, облеклото, храната и т. н… Но винаги идва мигът, в който и най-специалният човек осъзнава, че си е едно най-обикновено човешко същество, което през цялото време е играло някаква „специална” роля, с която се е опитвало да заблуждава себе си и другите хора!
